Когато настъпила съдбовната нощ, затворили Химе в една уединена стая, а група избрани войници наобиколили къщата. Неколцина се покачили дори на покрива.

Точно в среднощ някаква странна светлина заляла земята и хората видели да слизат от небето върху един бял облак цяла дружина небесни пратеници, облечени в блестящи дрехи. Войниците опънали още повече лъковете си и се приготвили да стрелят, но изведнъж се разтреперали, ръцете и краката им се вцепенили и те останали като вкаменени.

Вратата на стаята, в която Химе била затворена така грижливо, се открехнала бавно, съвсем бавно.

Една великолепна колесница спряла пред къщата и един от пратениците се обърнал към стареца и му казал:

— Доста време вече Химе е под твоите грижи. Сега трябва да се върне в своето царство.

После се обърнал към Химе:

— Скъпа царице, моля те да се върнеш сред нас Това е твой дълг.

Докато той говорел, нимфите били снели кимоното на Химе и й облекли друго, много по-хубаво, изтъкано от лунни лъчи.

Отчаяните старци се приближили до Химе и рекли през сълзи:

— Дъще, скъпа дъще, отведи ни със себе си на луната!

— Ах! Колко бих желала! — рекла Химе, хълцайки. — Но как бих могла? Вие сте земни същества и не ви е съдено да живеете на луната. Ето, вземете това кимоно. Всеки път, когато го облечете, аз ще идвам невидима при вас. Сбогом!

Тя се качила в колесницата, като все се обръщала към нещастните старци. Колесницата, бавно теглена от крилатите коне, започнала да се издига.

— Химе, Химе, върни се! — викали двамата старци, протягайки шии, за да виждат по-добре колесницата, която се смалявала постепенно, като се отдалечавала.

— Химе, Химе, върни се!

Но колесницата вече изчезвала в безкрая на посребреното небе.