Той вързал един голям панер с въже, което преметнал през един дебел клон на съседното дърво. После, като се настанил в панера, заповядал:

— Хайде, ленивци, теглете въжето!

Слугите изпълнили заповедта и Маро в миг се намерил на височината на гнездото. Протегнал ръка, хванал нещото и се провикнал:

— Спускайте ме по-скоро!

Слугите пак послушали, но в бързината изпуснали въжето. Така Маро се намерил на земята по недотам достоен начин. Щом излязъл от панера, погледнал онова, което бил взел от гнездото. Срам и позор! Той стискал между пръстите си… една птича курешка!

Другите двама кандидати също нямали по-голям успех и трябвало да се откажат от ръката на прекрасната девойка.

Мълвата за красотата на Химе достигнала чак до ушите на императора. Връщайки се един ден от лов, той се отбил в къщата на старците, за да види дали онова, което бил чувал да се говори, е вярно. Но едва зърнал Химе, той извикал:

— Ти си още по-хубава, отколкото ми разказваха! Аз искам да дойдеш с мене в моя палат.

Химе се разплакала и го умолявала да я остави при родителите й. Смекчен от сълзите й, императорът се съгласил тя да си остане. През това време девойката била подхванала четвъртата си пролет и нещо ново и чудно станало с нея: Химе по цели часове оставала да гледа луната и все плачела.

Родителите й толкова се разтревожили от това, че един ден я запитали:

Скъпа дъще, защо си така тъжна?

— Аз съм родена на луната и съм царицата на небесните нимфи. Времето, което ми е определено да остана на земята, наближава своя край. През месец август, при пълнолуние, ще дойдат да ме вземат и аз ще трябва да напусна земята, за да се възкача там горе.

Старецът бил силно озадачен и отишъл при императора да му разкаже всичко и да го помоли за помощ. Императорът също бил поразен и обещал да изпрати войници, които да бранят Химе.